Плачи за мене, слънчева Валенсия. Българийо любима, хей, здравей!  Преди

Плачи за мене, слънчева Валенсия.
Българийо обичана, хей, здравей! 
Преди да стигна старческа деменция,
аз се прибирам дома. Поскорей!* 

О, родна, блага, хубава страна!
Така жадувах аз да се завърна -
да се завърна като при жена
и в щедрата ти пазва да повърна.

Hasta la vista, джаста-праста-баста!
Дотука бяхме, стига дипломация!
I won’t be back** във консулската прослойка -
и стига непонятна галимация.

Предчуствам по какъв начин горивото пращи
и по какъв начин цвърчи месото на открито;
очите греят, знамето плющи,
прасенце мляска в дървено корито. 

В България е всичко разрешено.
Каручка на терасата ме чака.
Събореното отново е издигнато
и слънце грее като на Слънчака

Най-ласкаво е слънцето, когато
огрява обетована тераса -
по-бляскаво даже кюлче злато
и някаква си там парична маса.

Не че е неприятно слънцето в чужбина,
но не може то да се съпостави
със насладата от свинската сланина
и гледката към родни планини. 

Такава мощна наслада - чак до болежка!
Сълзи - за цяла тоалетна ролка.
Сърцето бие, насладата е щура
а мене ме боли прокуратура.
_______
* Поскорей (по-бързо) - едва известна испанска дума, единствено тънките познавачи на езика я знаят. 
** I won’t be back (няма да се върна) - и това е на испански, знакова фраза от " Дон Кихот ".